Интересът към невербалната комуникация във все повече научни разработки не е случаен. Поради спецификата на този тип комуникация теоретичните разработки винаги изхождат от практиката и са ориентирани към нея. Настоящата работа не прави изключение. Тя се опира на конкретни наблюдения на речевото общуване в телевизионните публицистични предавания и въз основа на анализа на събрания богат архив се правят редица изводи с теоретично и практическо приложение.

Невербалната комуникация е твърде обширна област, чието изследване се основава върху различни подходи и теоретични бази.

Настоящата работа също конкретизира своя обект на наблюдение, своя подход и изходни теоретични постановки, тъй като задачата за пълно описание и анализ на невербалните компоненти в телевизионната публицистика е твърде амбициозна и непосилна.

И така: при психолингвистичният подход речевото съобщение се разглежда като съвкупност от вербални и невербални компоненти. Следователно проучването на невербалните средства трябва да отчете тяхната обвързаност с вербалните и присъствието им в структурата на речевите актове. Този подход анализира невербалните средства не като отделна семиотична система, а „само като функционална част, подчинена на вербалния акт“ (Виденов 1979: 18). За да се подчертае тясната връзка и подчинената функция на този тип невербални компоненти спрямо езиковата система, те се обозначават като паралингвистични, с тях се занимава паралингвистиката – раздел на науката, който не изучава просто ситуациите и поведението на човека, а си поставя като задача „непосредственото лингвистично тълкуване на неезиковите фактори, използвани в конкретната структура на речевото изказване […]“ (Колшанский 1974: 70).

Настоящата работа изследва невербалните (паралингвистичните) средства в публицистични телевизионни програми на български език, независимо дали компенсират или синхронизират вербалното изказване, но задължително включени в израза. Изследователският интерес се стеснява до описанието и анализа на паралингвистичните кинетични средства, включващи жестове, мимики и телодвижения, които са част от вербалното съобщение и са пряко свързани с речевото взаимодействие

Нарастващият интерес към проблемите на масовата комуникация включва любопитството към езика на медиите като поле, в което се реализират и развиват процеси, протичащи в съвременната речева практика.

Процесът на демократизация на медийния език е изразен в проникването на елементи от субстандарните формации (жаргонизми, разговорни и просторечни елементи) и оттам в универсализирането на неформалното общуване, в либерализацията на нормата (водещо до променено разбиране за отклонение от нормата), в упадъка на езиковия вкус и усет. Тези промени водят до детабуизацията и дисфемизацията на медийната реч. Езикът на омразата е проява на този процес. От друга страна, стандартизацията на речта и подемът на езиковия пуризъм, изразени в необходимостта да се следват езикови предписания, водят до тенденцията към евфемизация и табуизация на речта. Тя се изразява в езиково-реформаторските опити на политическата коректност.

Предметът на изследване са стилистичните и прагматичните характеристики на евфемизмите и дисфемизмите в медийната реч като част от процесите (1) на евфемизация и табуизация и (2) на дисфемизация и детабуизация, които се превръщат в основен езиков механизъм за реализирането на езика на политическата коректност и речта на омразата.

От възможните структурно-семантични прояви на евфемизация/дисфемизация са избрани тези, които се реализират на лексикално и фразеологично равнище, тъй като субституцията на лексеми и словосъчетания е преобладаващ и предпочитан начин за създаване на евфемизми и дисфемизми, част от които са елементи от политически коректния език и езика на омразата.

Обектът на изследване са функциите на евфемизмите и дисфемизмите в медийната реч (основно в таблоидните, но и в качествените печатни и електронни медии).

Настоящото изследване се възползва от езиковия материал в различни медии заради „изравняването“ на ценностите в медиакултурата.

Използваните източници за събиране на лингвистичния материал са таблоидните вестници „Уикенд“, „Труд“, „24 часа“ и агенциите „Блиц“, „Пик“, качествените вестници „Капитал“ и „Дневник“, електронните медии БНТ, bTV, Нова ТВ, ТВ7. Периодът за провеждане на изследването е двугодишен – от 2014 г. до 2016 г.

Целта на изследването е проучването на лингвостилистичните особености и прагмалингвистичните функции на евфемизмите и дисфемизмите в съвременната медийна реч. Задачите на изследването са формулирани в 11 раздела.

В изследването са използвани постановки на лингвистичната аксиология и на журналистическата аксиология, функционалната граматика и стилистика, социолингвистиката, лексикологията и лексикалната семантика, конотативната стилистика, политическата семиотика и лингвистика, медиазнанието и медиалингвистиката (типологията на печатните издания), прагматиката (в частност теорията на лингвистичната вежливост на Дж. Лийч, П. Грайс, прагматическата лексикология), когнитивната наука (когнитивните аспекти на теорията на истината – Дж. Болинджър, Х. Вайнрих, Р. Блакар, Дж. Лейкъф и М. Джонсън и др., понятието за фрейм/сценарий – М. Мински, Т. ван Дайк), дискурс анализа (Т. ван Дайк, Е. Добрева).

Гледната точка на лингвистичната аксиология се възприема в тази разработка като основна рамка за интерпретация на евфемистичната и дисфемистичната лексика, тъй като проблемът за ценностите винаги придобива особено социално и нравствено значение в преломни моменти от общественото развитие, когато предишните традиции и ценности губят своята значимост и актуалност. Това се отразява в езика на медийния дискурс, чрез който се обективират обществено значими ценностни смисли.

Дискурсът е основно понятие, около което се гради настоящият анализ на медийната реч.

Основен метод на изследването е лингвистичният аксиологически анализ чрез семиометрия. Допълнителни методи: семантичен диференциал на Ч. Осгуд анкетиране, наблюдение, интервюиране на експерти, различни видове анализ – контент анализ, лексикално-семантичен, лексикално-граматичен, лингвостилистичен и комуникативно-прагматичен анализ.

В първата глава „Лингвистична аксиология. Аксиосферата толерантност/ нетолерантност“ се развиват принципите и постановките на журналистическата и лингвистичната аксиология, които се интересуват от оценъчността и ценностните характеристики, отразени в речта. Въвежда се понятието за функционална семантико-стилистична категория (ФССК), за да се разгледат езиковите средства от различни равнища в система за изразяване на оценки и ценности. Аксиологичността и оценъчността се обособяват като отделни ФССК. В аксиологичния анализ на медийните текстове по опозицията толерантност/нетолерантност (явяваща се универсална ценност)ще се използват основните оператори положителна/отрицателна оценка. В техните полета се въвеждат детайлизиращи оценъчното отношение оператори като одобрителна, уважителна, пренебрежителна, иронична оценка и др. Отчитането на контекста (микро- и макроконтекста според типологията на М. Рифатер) е показало в лингвистичната наука, че стилистичният похват е неотделим и невъзможен за идентифициране и тълкуване извън контекста (Рифатер, цит. по Дюбоа и кол. 1986: 275).

Във втората глава „Същност и класификации на езиковите средства за евфемизация/дисфемизация в медийния текст“ се разглеждат спецификите на евфемизмите и дисфемизмите – общи механизми в образуването им, запазване на общия денотат, разлики в прагматичните функции. Те са средство за изразяване на оценка въз основа на „стереотипните представи на говорещите за процесите и явленията в обкръжаващия ги свят, а също нормите и правилата за речево взаимодействие“ (Бушуева 2005).

Евфемистичността или дисфемистичността се поражда на равнището на речта, а не е езикова характеристика. В следващите раздели евфемизмите се разграничават от политически коректните номинации, а дисфемизмите от номинациите, съставящи езика на омразата.

Характеристиките и класификациите (историческа, семантична, тематична, структурно-семантична, прагматична) на евфемизмите/дисфемизмите се осъществяват според различни критерии и принципи.

Въз основа на класификациите се обобщава, че евфемизмът не е стилистична фигура, а по-скоро явление от различен прагматичен порядък. Евфемизмът се реализира в речта, но реализацията и функционирането му са много по-тясно зависими от екстралингвистични фактори. Става дума за сложен културнолингвистичен и прагматичен феномен, който се осъществява чрез различни съществуващи езикови средства в речта (често чрез стилистични фигури).

В третата част „Езикът на политическата коректност и езикът на омразата“ въз основа на задълбочен теоретичен преглед се извеждат общите черти на понятията политически коректен език и език на омразата. Те са следните: (1) насочени са към защита/нарушаване на правата на определени социални групи; (2) реализират се в съдържанието и идеологията на посланията, но и в начина на изразяване; (3) засягат колективната принадлежност на личността; (4) проявяват се в речта, а не в езика; (5) функционират само в публичната сфера; (6) силно зависими са от контекста; (7) свързват се с естествени езикови процеси в речта – евфемизацията и дисфемизацията; (8) осъществяват се най-вече чрез механизма на лексикалната субституция; (9) притежават манипулативна природа; (10) те са контролирани и идеологически мотивирани речеви практики с рецидивиращ характер; (11) те са целенасочени и контролирани езикови политики.

Формулират се и различията между политически коректния език и езика на омразата. Анализират се терминологичните и детерминологизираните употреби на словосъчетанията, като се заключава, че е възникнало ново хиперпонятие за политическа некоректност, за което в българското публично пространство е предпочетено терминологичното словосъчетание език на омразата (или враждебна реч).

Четвъртата глава „Езиковото табу и процесите на евфемизация и детабуизация (дисфемизация) на медийната реч“ се занимава спренастройването на основополагащи концепти, съставящи ценностната система на българина, изразена в тенденцията за промяна на изначалните колективни представи и възгледи за табуирани области. Постепенно се снемат социалните забрани над много области от живота (сексуалните отношения, частите на тялото и др.). Затова повечето евфемизми и дисфемизми се използват не като универсално средство за приемливо изразяване във всяка сфера на общуването, а като лексикален вариант, чрез който се вербализира индивидуалното моментно намерение на адресанта и се постигат конкретни задачи в конкретната ситуация.

Експериментът за осъзнаването на позволеността и непозволеността на номинации, ексцерпирани от таблоидните медии, показа, че в много от случаите възприемането и интерпретацията на конотативните им значения са разколебани.

Петата глава „Евфемизми/ дисфемизми в медийния текст“ е същинската част на изследването. Разглеждат се следните семантични раздели:

1. Евфемизми/ дисфемизми за професии и институции

В раздела се анализира противоречивото положение маскулинизмите за лица по професия, занятие и социален статус да се употребяват с евфемистична цел, но да са възприети като политически некоректни названия, а да са маркирани с пренебрежителни, снизходителни, иронични и разговорни конотации, но да са възприети като политически коректни наименования. В България тази тенденция не намира радушен прием и се проявява по-слабо в българската медийна практика, отколкото в славянските и европейските езици. Другият процес, свързан с имената за професии и институции и засягащ езика на политическата коректност, е възникването на евфемизми за професиите, които имат нисък социален статут по различни причини.

• Евфемизми/ дисфемизми за болести и физически нарушения

Табуто над названията за болести в медийното пространство има различна мотивация в сравнение с табуирането на тези названия в миналото. В съвременните общества забраната за назоваване на болести представлява по-скоро спазване на правото на тайна над личния живот и личните данни. Това право е гарантирано от редица законови и професионално-етични документи. В таблоидните медии обаче редакционната политика по отношение на правото на тайна над личните данни не следва строго законовите и етични препоръки. Често информацията за здравословното състояние на публичната личност се тематизира и хиперрепрезентира. В българската медийна практика пряката номинация (ортофемизмите) на болестта все още не се смята за неприемливо публично речево поведение и не се търсят евфемистични замени на този тип наименования (рак, туберкулоза, алкохолизъм). Коментират се различните причини и случаи за употреба на евфемизми и дисфемизм.

• Евфемизми/ дисфемизми за смъртта

Българските таблоиди се придържат към евфемистичното обозначаване на естествената смърт. Употребата на ортофемизми от типа на умря, мъртъв, смърт също е честотна. Дисфемизми се предпочитат в заглавията за провокиране на интерес към събитието. Проблемите със съобщаването за смърт в медиите се предизвикват при твърде ранното тиражиране на информацията и при публикуването на неподходящи снимки на починалите.

• Евфемизми/дисфемизми за обозначаване на половата принадлежност и на семейните и сексуални отношения

В търсене на лингвистичните аспекти на проблема за говоренето в областта на пола и сексуалните отношения се обсъжда идеята за андроцентричността в/на езика, заменена от термина сексизъм, корелиращ с понятието за полово неравноправие.

Проблем за политически коректното говорене е обозначаването на различните в сексуалното си поведение хора. Най-често враждебната реч към тези групи се изразява в използването на жаргонни форми (педераст, педал) и форми от други езикови формации – отпадащите от политически коректния речник номинации (гей, лесбийка).

Регистрирани са многобройни примери на евфемистични названия за семеен статус, за сексуални отношения и за части на тялото. Резултатите от наблюденията ни тук и по-нататък недвусмислено показват, че и в българската медийна среда е налице тенденцията „за активно използване на евфемизмите в рамките на неформалния речев регистър“. Забелязаните дисфемистични номинации са предимно жаргонни думи. С противоречива оценка остават номинации, принадлежащи към групата на интернационалните термини: импотентен, фелацио, вагина, пенис, проститутка.

• Евфемизми/ дисфемизми за криминално поведение

Криминалните прояви в медиите се коментират чрез редуване на евфемистични с дисфемистинчи номинации. Отбелязва се тенденцията за етнизация на престъпността.

• Етноними – евфемизми/ дисфемизми за етнически групи (етнофолизми/ ектроними)

Политически коректният език всъщност не е предпочитан в публичното и в частност в медийното говорене по етническите проблеми. Използването на политически коректна номинация, която е смятана за евфемистична, може да не подобри оценката за съответната етническа група, защото по-важни се оказват контекстовите фактори, а и се създава усещането за освобождаване от отговорност както медиите, така и техните читатели, включително от отговорност за това как да назовават малцинствата.

• Евфемизми/дисфемизми за външен вид  и възраст

Дисфемизмите за външния вид се редуват с евфемистичните употреби – нееднократно отбелязвана тук манипулативна стратегия на таблоидите.

Хиперрепрезентацията на възрастта деформира публичния образ на личността най-често в негативен план. Във връзка с политически коректния език се обсъжда и употребата на лексеми, които съдържат семата за възраст – госпожа и госпожица, момче и момиче, леля и чичо, баба и дядо.

• Политически евфемизми (doublespeek – езикът на лъжата)

Терминът doublespeak  (език на лъжата или двойствен език) се въвежда, за да означи несъответствието между това, което се казва, това, което не се казва, и това, което е реалност. Политическите евфемизми са мощен начин за маскиране на действителността и за манипулиране на съзнанието на реципиента до пълна промяна на представите му за едни или други събития. Тази теза е доказана чрез двуполюсния модел на идеологическия дискурс на П. Чилтън, представен в изследването (Чилтън 1987: 15). Коментират се типичните черти на политическите евфемизми. Отразяването на украинската криза в българските медии се илюстрира с примери, ексцерпирани от интерпретативни текстове във вестник „Капитал“. Резултатите показват тенденцията към евфемизация с цел оневиняване на собствените действия и образ и към дисфемизация с цел „окалване“, обвиняване на политическия противник и действията му. Тази стратегия е отбелязана и от полски, руски, американски изследователи на политическата и медийната комуникация.

Журналистите са въвлечени в политическата комуникация като посредници между политическите субекти и аудиторията, най-често като интерпретатори на събитията/конфликтите. На базата на процесуалния модел на комуникацията по време на конфликти, предложен от Д. Херадствейт и Т. Бьоргу (2009: 108), се предлага прецизиран модел, отразяващ участието на медиите в отразяването на политически конфликти. Отговорността на медиите за ограничаване на езика на омразата и за формиране на толерантността като ценностен и оценъчен ориентир у аудиторията е очевидна.

Коментират се още политическите евфемизми като част от професиолекта на политиците, от бомбастичния политически жаргон, който нарекох брюкселски новоговор, и от високопарния език.

Изводи: 1) Настоящото изследване установи едновременното присъствие на евфемизми и дисфемизми в медийните текстове, благодарение на което се постига двуплановостта в отношението към коментирания обект и разколебаната интерпретация на реципиента, въз основа на която „избуяват“ негативните и ироничните оценки.

2) Чрез част от дисфемизмите често се реализират моделите на враждебния дискурс или на езика на омразата. Дискурсивният модел „дискредитация на звездите“ е отличителен за булевардната преса.

3) Дисфемизмите са ефективно средство за привличане на читателското внимание в таблоидната преса (в заглавията) и призив за емоционална реакция.

4) Балансът между евфемизми и дисфемизми е нужен и за постигане на стилистичен ефект при нарушаването на добрия тон.

В изследването са включени и интервюта с експерти по медиен анализ и медиалингвистика, направени с цел да се изяснят някои проблемни теоретични аспекти на политически коректния език и езика на омразата, както и да се очертаят конкретните им проявления в чужди медийни практики – в славянската (полската, чешката, руската, българската) и балканската (гръцката и българската) културна среда.  Много от изразените възгледи в интервютата са коментирани в изследването.

Монографията „Регистри в журналистическия дискурс“ e в обем 244 страници и разглежда едно неполучило до този момент еднозначен прием и задълбочено изследване у нас понятие, каквото е регистърът. В първата глава се търси място на понятието регистър в системата от лингвостилистични и прагматични понятия, утвърдени в българската научна практика, а именно стил, социолект, диалект, жанр. Търси се компромисна дефиниция на понятието. Установява се, че стилът е много по-устойчив на конкретните ситуационни влияния, включва по-голям и абстрактен репертоар от езикови средства, докато регистърът е смесица от влиянието на конкретни ситуационни фактори и конкретни езикови средства за изразяване на различни по рода си социални и личностни взаимоотношения. Описанието и анализът на регистрите могат да станат само въз основа на редица критерии и конструирането на сложен класификационен модел. Изхождайки от въприетото в социолингвистиката определение за термина регистър като специфичен лексикален и граматически подбор, правен от говорещия в зависимост от ситуационния контекст, участниците в комуникацията и функциите на езика в дискурса, в монографията се приемат следните постановки за регистъра:

• Регистърът е по-тясно понятие от стила, но се осъществява в рамките на стила или „броди“ между повече стилове, а и жанрове.
• Регистърът е смесица от влиянието на конкретни ситуационни фактори и конкретни езикови средства за изразяване на различни по рода си социални и личностни взаимоотношения.
• Броят на регистрите е по-голям от броя на стиловете.

Прегледът на типологиите на регистрите и разграничаването на журналистическите регистри води до съставянето на анализационна рамка на регистрите – ситуационна и лингвистична. Въз основа на англоезични и авторски изследвания анализационната рамка се конструира, като ситуационните характеристики на общуването корелират с вербални и невербални особености, чието присъствие и разпространение в текстовете очертава спецификите на регистрите и причините за избора на техните наименования. Предлагат се и наименования на регистрите според доминиращите ситуационни фактори. Типологията на регистрите, която се формулира въз основа на връзката на вербалните и невербалните средства със ситуационните характеристики на общуването, остава отворена за допълване и доуточнения.

Втората част от текста предлага тестване на анализационната рамка на ситуационните и лингвистичните особености, формиращи някои от регистрите в журналистически текстове. Методите за анализ на вербалните и невербалните средства, съставящи регистрите, се различават заради различните доминантни ситуационни характеристики, в които се реализират текстовете. Използвани са различни методи – лингвостилистичен анализ, експериментални процедури, анкетиране, прагматичен и сравнителен анализ – като в анализите не се търси изчерпателност, а се демонстрират различни посоки и начини за изследване на тази трудна територия, чувствителна към всяка промяна в комуникативната ситуация. Акцентите ту върху вербалните, ту върху невербалните средства са обясними с разнородната природа на речта – писмените и устните й форми, различните ситуативни фактори и пр., които са определящи за участието на едни или други средства във формирането и функционирането на различните регистри.

Изследването илюстрира приложните възможности на регистъра в проучването на журналистическия текст чрез анализ на реални текстове от журналистическата практика, включени във втората част на монографията. Подбрани са регистри от всяка от групите, обединени под един доминантен ситуационен критерий: характеристики на участниците в комуникацията,отношения между участниците,канал на комуникацията, комуникативни цели, тема на комуникацията. По този начин се изследват спецификите на регистри в следните опозиционни двойки: престижните и непрестижните регистри в писмената журналистическа реч, неформалните и официалните регистри в писмени и устни журналистически текстове, динамичните/статичните и конвергентните/дивергентните регистри в устни журналистически текстове, писмените и устните регистри в журналистическата реч, информационния и морализаторския регистър, както и спортните и политическите регистри в журналистическата реч. В изводите се оформят прагматичните функции, които изпълняват регистрите в журналистическия текст.

В заключението се поставят обобщено проблемите, разпознати в резултат на анализите във втората глава – за интерпретацията на журналистическата реч като образец за престижно речево поведение; за различията между писмените и устните текстове в публичната сфера; за спецификите в регистрите, за които допринася жанрът; за трудността в разграничението на стиловите от регистровите особености и маркери и на регистровите маркери от регистровите особености; за взаимодействието на регистрите. Тези проблеми се идентифицират въз основа на количествените и качествените методи на изследване, но и въз основа на регистрирането на рецепцията и оценката на изследваните текстове от аудиторията.

Монографията поставя проблемите, стоящи пред изследването на журналистическите текстове, с оглед на все по-усложняващия се модел на комуникация заради променящите се функции на езика в нееднородната и динамична социална среда и заради навлизането и бурното развитие на комуникационните технологии.

В последните години на пандемия в разработките по медийна грамотност централен стана проблемът за достоверността на информацията. Въпросите за адекватността, достоверността, обективността на медийното съдържание в тази книга са разгледани от различни гледни точки. Акцентът върху ролята на езиковите средства за идентифициране на (не)достоверността на медийното съобщение като че ли остава периферен, тъй като на пръв поглед изглежда като дребен детайл на фона на многото и по-съществени проблеми в медийната среда, които водят до разпространението на фалшиви новини, до дезинформиране и манипулиране на общественото мнение.

В тази сложна ситуация, в която ставаме все по-малко сигурни в интерпретациите на медийните послания и все по-объркани в търсенето на точна, обективна и вярна информация, осъзнаването, че текстът разполага с механизми за ориентация в достоверността на съобщението, е все по-належащо. Разчитането на медийния текст все повече прилича на детективска работа – търсят се следи, скрити в езика, които да подскажат отношението на създателя на текста към коментираните събития, към реципиентите. Затова разпознаването на значенията чрез адекватната оценка на езиковите им носители е ключово умение в модела на медийната грамотност.

Настоящата книга се опитва да разкрие езиковите механизми, чието разпознаване гарантира разпознаването на достоверността или недостоверността на медийните съобщения. Способността да откриват пропагандата, дезинформацията и фалшивите новини  е повече от инструмент за защита. Тя също така е „важна демократична компетентност сама по себе си. Аналитичното и критично мислене, познанието и критичното разбиране на света, включително ролята на езика и комуникацията (курсив мой), са в основата на Референтната рамка на компетенциите за демократична култура на Съвета на Европа. Те са централни за образованието за цифрово гражданство и медийната и информационна грамотност“ . За да се демонстрира съществената роля на езика за ориентирането в съответствието на текстовата и извънтекстовата реалност, тук са обединени няколко изследвания, проучващи езикови маркери на (не)достоверността на текста.

Първата група изследвания поставя акцент върху ролята на експертната реч за достоверността на медийния текст. Установява се, че върху усещането за достоверност влияе това как са назовани експертните източници, каква е тяхната релевантност към темата, какви са типовете експертно съдържание. Но  не е достатъчно само да се посочи експертността на говорещия, а собствената му реч трябва да го легитимира като експерт. Влиянието на параметрите на експертната реч върху оценката за достоверността, авторитета и яснотата на информацията в медиите поднася изненадващи резултати що се отнася до оценката на усложнената синтактична организация на части от текстовете, присъствието на термини в тях и др.

Втората група текстове се отнася до експерименталното изследване на оценката на достоверността на медийните текстове въз основа на конкретни и често използвани в тях езикови средства. На проверка се подлага влиянието на три групи езикови средства, свързани с източниците и вида на информацията и увереността на говорещия в достоверността й, както и на връзката между искреността на говорещия и истинността на съобщението. Често изразите за искреност се ангажират по-скоро с функции като изразяване на емоцията на говорещия. Проучва се и влиянието на редица отклонения от граматичните, правописните и пунктуационните характеристики на текста, които играят важна роля при определянето на проблемната автентичност и надеждност на медийния текст. Влиянието обикновено е косвено: ненормативните езикови прояви намаляват доверието към автора на текста и медията, а вследствие това спада доверието в достоверността на новинарското съдържание.

Изграждането на умения у специалистите по публична комуникация за оценяване на достоверността на информационните текстове може да се извърши чрез овладяването на процедурата на  А. А. Негрышев (2021) за мониторинг на съдържанието на информацията, като се анализира степента на съотнасяне на новинарското съдържание с действителността. 

Последната група текстове е посветена на пропагандата като технология на дезинформацията. Специфика на пропагандата е, че не създава нов език в буквалния смисъл на думата, а влага нови или допълнителни значения в добре познати езикови средства. По този начин се създава нова реалност чрез подмяна на значенията на езиковите знаци. За да се установи как е повлияла дискусията по повод на Истанбулската конвенция в медиите върху употребата на думата джендър и значенията, с които се е закрепила в езиковото съзнание на българина, е представено анкетно проучване. Подмяната на значението на термина в българското езиково съзнание е резултат от сблъсъка с пропагандни и манипулативни стратегии, разпространявани от медиите. Демистифицират се и пропагандните стратегии на комунистическия режим при публичното огласяване на събитията, известни като Възродителен процес. Те контролират общественото съзнание, като манипулират представянето на възродителния процес като назряло събитие на просветление и ново раждане чрез възстановяване на имената и връщането към българския род.

Книгата представя изследвания, които недвусмислено показват ключовата роля на езика за оценка на степента на достоверност на информацията. В този смисъл тя представя специфичния поглед на перспективни теоретико-приложни направления, каквито са лингвистичната криминология и медиалингвистиката.